Лекарят не е просто специалист, който работи блестящо или е

      Лекарят не е просто експерт, който работи ослепително или е направил неточност. Не е и единствено оня, на чиито решения разчита пациентът. Дори не е само специалист, от който зависи здравето, а от време на време – и животът ни.
      Той е всичко това, само че и доста повече – тъй като зад всяко име с „ доктор “ начело стои един Човек. Кой е Човекът зад името, какви са неговите житейски избори, по какъв начин работи и по какъв начин почива – отговорите на тези въпроси търсим в рубриката „ Кой сте Вие, докторе? “
Д-р Яна Петрова е неврохирург в УМБАЛ и ДКЦ „ Софиямед “. Има повече от 10 години медицински опит. Завършва Медицинския университет в София през 2012 година Специализира неврохирургия в УМБАЛ Софиямед от 2013 година, където работи и до през днешния ден. Специалност неврохирургия придобива през 2020 година Има извършени обучителни курсове в Австрия, Холандия, Чехия, Хърватска, Испания; Членува в Българско сдружение по неврохирургия и Европейска асоциация по неврохирургия (EANS). Участва в голям брой интернационалните конгреси и семинари по специалността. Специален интерес демонстрира към гръбначната неврохирургия и невротравматологията.

Д-р Петрова, с какво Ви притегли неврохирургията?

Ще излъжа в случай че кажа, че съм от тези оптимисти-мечтатели, които от деца желаят да се занимават с медицина. Като дете играех футбол с момчетата и мечтаех да стана детектив. Но с възрастта помъдрях и с помощта на положителните ми благоприятни условия по химия и биология, влязох в Медицинския университет. Чак тогава усетих, че моето предопределение е да съм доктор.

Колелото на ориста ми се завъртя, когато инцидентно в трети курс попаднах на среща на кръжока по неврохирургия. Там неврохирурзи и студенти обсъждаха случаи и интервенции, които ми се сториха галактически. Казах си: „ Искам да съм като тях “. В идващите годините от следването ми, тайничко знаех, че това е моят път, макар че тогава към момента дамите хирурзи бяха необичайност. Малко преди да се дипломирам започнах да доброволствам в Отделението по неврохирургия на УМБАЛ „ Софиямед “, където и останах.

Вие сте един от най-младите експерти в Неврохирургичната клиника на УМБАЛ „ Софиямед “. Какво ще запомните от годините си на специализация в нея?

Трудно мога да изброя с думи всички страсти, които съм претърпяла в клиниката. Всъщност, аз съм част от нея съвсем от самото й основаване. Изградихме страховит екип, срещнах невероятни лекари, които и до през днешния ден са образец за мен и в специалността, и в живота.

Промени ли се потокът пациенти през годините?

Спектърът на неврохирургичните болести, с които се срещаме е много постоянен. Въпреки това,подходът към тях търпи динамичност. Например, огромна част от съдовите болести на мозъка към този момент се лекуват ендоваскуларно, ние оперираме такива пациенти все по-рядко. По-достъпната и точна образна диагностика през днешния ден въпреки това разшири кръга на пациентите с гръбначни болести, с които се срещаме, както и методите за тяхното лекуване.

Навреме ли търсят пациентите консултация с неврохирург или по-често чакат да „ опре ножа до кокала “?

За страдание по-скоро е второто. От една страна всеобщата профилактика в България е на унизително ниско равнище – тежки болести се откриват прекомерно късно, в напреднал етап, когато и нашите благоприятни условия да помогнем са към този момент минимални. В здравната ни система профилактичните прегледи са едва застъпени, а и самите пациенти не са възпитани да се преглеждат профилактично. Да не си познаваш персоналния доктор и да не си постъпвал в никакъв случай през живота си в болница към момента е мотив за горделивост измежду хората. Обикновено срещам такива изявления от пациенти в краен етап на онкологични болести.

От друга страна стои страхът, който забавя лекуването на пациенти с диагностицирани болести – хората мъчно възприемат концепцията за мозъчна или гръбначна интервенция, доста по-склонни са, примерно, на коремна такава. А рисковете при нея не са по-малко.

Кои съгласно Вас са най-впечатляващите и новаторски подходи, които трансформираха образа на тази компетентност през годините?

Както при всяка хирургична компетентност, трендовете и в неврохирургията са за минимално инвазивни интервенции – дребни, щадящи близките тъкани достъпи, предпазване на естествената функционалност на нервните структури, роботизирана хирургия. Като се абстрахираме от чисто техническото развиване на неврохирургията – концепцията за предпазване или възстановяване качеството на живота на пациента за мен е най-ценното постижение.

Вече не е задоволително да направиш комплицирана многочасова интервенция и да отстраниш, да речем, израстък. В предишното, поради сложността на дисциплината, е било допустим резултат пациентът да преживее интервенцията. Днес е наложително, в случай че оперираш, да окажеш помощ след интервенцията пациентът да има по-високо качество на живот в сравнение с преди нея. Новите технологии ни оказват помощ при планирането и по време на самата интервенция, с цел да сведем до най-малко риска от поява на следоперативен неврологичен недостиг. Все отново главен принцип в медицината е „ Primum non nocere ” („ Преди всичко не вреди “)

Имат ли място консервативните способи на лекуване, по-различни ли са те в сравнение с в близкото минало?

Това важи в най-голяма степен за дегенеративните болести на гръбначния дирек. Нашият екип постоянно първо подхожда консервативно, когато това е допустимо. Към интервенция прибягваме, когато са изчерпани всички благоприятни условия на консервативното лекуване. Разбира се, тук изключвам незабавните положения и злокачествените болести, при които оперативната намеса не трябва да се отсрочва.

Голям % от пациентите с дискови хернии, да вземем за пример, могат да бъдат сполучливо лекувани и консервативно. В близкото минало главен аршин при асортимент на пациентите за оперативно лекуване е бил размерът на дисковата херния, до момента в който през днешния ден решението е доста по-комплексно и включва както характерностите на самата херния и клиничната картина, по този начин също упованията на пациента и неговия метод на живот.

Имате ли изключително объркани случаи на пациент или пациенти, при които лекуването е изисквало по-трудно взимане на решение и по-специфичен метод?

Разбира се. В такива случаи постоянно се постанова да работим взаимно с сътрудници от други специалности, както при планирането на лекуването, по този начин и при неговото реализиране. Вземането на решение за съответно лекуване е строго самостоятелно при всеки пациент. Освен че проектът за лекуване се уточни първоначално с слагането на диагнозата, постоянно изисква еластичност в хода на самото лекуване. Заболяванията, които лекуваме са тежки, а пациентите много постоянно с доста съпътстващи болести и характерни потребности. Всичко това би трябвало да се вземе поради. Не можем да си позволим да лекуваме единствено мозъка, до момента в който другите системи в организма страдат. Затова и условията към нас всекидневно са доста огромни. Битката е за всеки обособен пациент.

В персонален проект носи ли Ви задоволство избора на компетентност?

Медицината и изключително хирургията не е сфера за изява за хора, които не изпитват задоволство от нея. Ако водещото при избора й е егото или сантименталната визия, която киното ни постанова, специалността се трансформира в една безкрайна тъга за лекаря, за фамилията му, за пациентите. Неврохирургията е физически тежка работа - оперативните интервенции от време на време траят повече от 6-8 часа, постоянно са под рентгенов надзор, поради което носим тежки оловни престилки, не се храним и не пием вода през тези часове. Но по-тежка е душевен – тежи болката от загубата на пациент и предоставените от околните очаквания за избавление на безнадеждно болен.

Да бъдеш част от това си коства, единствено в случай че е твое предопределение, в случай че гориш в работата си. Тогава изпитваш и удовлетворението. Чувството, че си оказал помощ, че даден пациент е жив с помощта на теб, е най-голямата премия.

Кои са обичаните Ви занимания за свободното време?

Прекарвам време с двамата си синове, обичам да пътуваме – постоянно съм се стремила да изградя както себе си по този начин и тях като космополитни персони. Обичам доста и да спортувам. Обожавам да търча измежду природата. Ходя по любителски надпревари, които ме откъсват от тежкото всекидневие и ме срещат с другари. Обичам да се провокирам, по тази причина вземам участие както на типичен маратони, по този начин и на ултрадълги бягания (над 50-100 км). Усещането по време на такова тестване е несравнимо – човек минава през всички вероятни положения на духа – един дребен катарзис, който в случай че приключи с сполучлив край, те кара да се чувстваш прероден.

Кои полезности като човек и доктор се стремите да отстоявате постоянно и при всички условия?

Когато човек напредва по своя витален път, осъзнава, че класическите всемирен полезности, които може да са ни се коствали нереални и смешни като деца, са най-важните. За мен е от значително значение да запазя морала си както в работата, по този начин и в живота – да вземам верните решения, а не тези, които биха довели до някаква персонална полза. Честността и емпатията са също фундаментални за мен. Да имаш куража да наречеш нещата с същинските им имена, само че и да покажеш на пациента схващане и съпричастност. Нима при най-тежките случаи в нашата специалност това не е най-важното, а от време на време и единственото, което можем да създадем за тези хора?

Какво желаете да пожелаете на сътрудниците си, с които дружно посрещате компликациите и провокациите всеки ден?

Пожелавам на всички здраве и сили, с цел да можем да се оправяме с всички провокации, единодушие и искреност, с цел да съхраним прелестния екип, който изградихме. И също по този начин доза полуда и кьорав оптимизъм, които да ни оказват помощ в никакъв случай да не се отхвърляме от борбите си, даже когато наподобяват безнадеждни, тъй като чудеса, въпреки и рядко, се случват.